Неофициални преводи на любимите ни книги!


 
ИндексPortalКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 Дома на Нощта/втора част/: Предадена [ПРЕВОД]

Go down 
АвторСъобщение
~Daughter of the night~
Преводач
avatar

Брой мнения : 32
Join date : 01.01.2010
Age : 26

ПисанеЗаглавие: Дома на Нощта/втора част/: Предадена [ПРЕВОД]   Пет Яну 01, 2010 7:56 pm

Предадена
Дома на нощта 2
П.С Каст & Кристин Каст


Съдържание:
Благодарности
Глава първа
Глава втора
Глава трета
Глава четвърта
Глава пета
Глава шеста
Глава седма
Глава осма
Глава девета
Глава десета
Глава единадесета
Глава дванадесета
Глава тринадесета
Глава четиринадесета
Глава петнадесета
Глава шестнадесета
Глава седемнадесета
Глава осемнадесета
Глава деветнадесета
Глава двадесета
Глава двадесет и първа
Глава двадесет и втора
Глава двадесет и трета
Глава двадесет и четвърта
Глава двадесет и пета
Глава двадесет и шеста
Глава двадесет и седма
Глава двадесет и осма
Глава двадесет и девета
Глава тридесета
Глава тридесет и първа
Глава тридесет и втора













Искаме да посветим тази книга на (Аунти) Шери Роуанд, приятел и рекламен агент. Благодарим ти, Шер, за това, че се погрижи за нас. Дори когато бяхме високо поддържани и досадни (и особено когато ни даваше “договори”). Ценим те наистина много.

Благодарности

Както обикновено искаме да благодарим на Дик Л. Каст, татко/дядо, за биологичните му познания и помощта му за тези неща.
Благодарим и на нашия удивителен агент, Меридит Бернщайн, която дойде с великата идея, дала началото на поредицата.
Искаме да благодарим на нашия отбор от Св. Мартин, Дженифър Уайс и Стефани Линдског, които ни помогнаха да създадем тази прекрасна поредица И в частност голямо “МНОГО ВИ ЦЕНИМ” на талантливите художници, които нарисуваха такива красиви корици.
Искаме да отправим и специални благодарности към “Уличните котки”, служба за спасяване и осиновяване на котки в Тулса. Ние подкрепяме “Улични котки” (и всъщност осиновихме Нала от тях!) и оценяваме тяхната отдаденост, както и любовта им към животните. Моля, посетете техния сайт на адрес www.streetcatstulsa.org за повече информация. Ако сте заинтересовани от спасяването на домашни любимци ние ви обещаваме, че те са перфектния избор!
-П.С & Кристин

Искам да благодаря и на моите ученици от гимназията, които 1) ме умоляваха да ги включа в книгите и после да ги убия, 2) доставяха постоянна комична “храна” за поредицата, 3) и ще ме оставят в крайна сметка на спокойствие, за да мога да пиша!
СЕГА ОТИВАЙТЕ ДА СИ ПИШЕТЕ ДОМАШНИТЕ! О, и очаквайте тест.
-Госпожа Каст

_________________
Вярвам, че въображението е по-могъщо от знанието...
...че митът е по-могъщ от историята...


...и че мечтите са по-силни от фактите!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://fenprevodi.bulgarianforum.net
~Daughter of the night~
Преводач
avatar

Брой мнения : 32
Join date : 01.01.2010
Age : 26

ПисанеЗаглавие: Re: Дома на Нощта/втора част/: Предадена [ПРЕВОД]   Съб Яну 02, 2010 11:02 pm

ГЛАВА ПЪРВА

-Ново хлапе. Гледай. – каза Шоуни докато се плъзгаше върху голямата пейка в столовата, която винаги претендирахме, че е наша на обяда, сервиран в столовата (в превод: висококласно училищно кафене)
-Трагично, сестро, просто трагично! – гласът на Ерин напълно повтаряше този на Шоуни. Тя и Шоуни имаха нещо като психическа връзка, която ги правеше странно еднакви, и затова ги наричаме “Близначките”, въпреки че Шоуни бе момиче с кожа с цвят на кафе-лате от Кънектикът, а Ерин бе русокосо, синеоко момиче от Оклахома.
-За щастие тя е съквартирантка на Сара Фреебърд. – Деймиън кимна към споменатото момиче с тъмна черна коса, което развеждаше наоколо из столовата новото хлапе, което изглеждаше напълно загубено, но пък острия му към модата поглед проверяваше бързо две момичета и облеклата им – от обувки до обеци – с един поглед.
– Определено усета й за мода е по-добър от този на Сара, въпреки стреса от това, че е била Белязана и е сменила училището. Може би ще може да помогне на Сара с нейното нещастно предразположение към грозни обувки.
-Деймиън. – каза Шоуни. – Отново лазиш по…
-… последните ми нерви с твоите безкрайни речникови глупости. – завърши Ерин вместо нея.
Деймиън се намръщи, поглеждайки ги обидено и високомерно, и още по-гейски отколкото обикновено изглеждаше (въпреки че той определено е гей).
-Ако твоят речник не беше толкова беден, нямаше да ти се налага да носиш речник със себе си, за да ми смогваш!
Близначките присвиха очи към него и си поеха въздух, за да започнат ново нападение, което за щастие, моята съквартирантка прекъсна. С нейният силен оклахомски акцент, Стиви Рей звучеше така, сякаш даваше указания как се спелува оса.
-Наклонност – най-често силно предпочитание. Беден – абсолютно ужасен. Ето. Сега ще престанете ли да се карате всички и бъдете добри? Знаете, че почти е време за посещение на родителите и трябва да се държим като загубеняци когато те се появят.
-О, по дяволите! – казах. – Съвсем забравих за родителското посещение!
Деймиън изстена и отпусна глава на масата, удряйки я не съвсем нежно.
-И аз съвсем забравих!
Четиримата го погледнахме съжалително. Родителите на Деймиън бяха приели нормално белязването му, преместването му в Дома на Нощта и започването на Промяната, която или щеше да го превърне във вампир, или ако тялото му отхвърлеше трансформацията, щеше го убие. Но не бяха приели това, че той беше гей.
Поне родителите му бяха приели добре нещо за него. Майка ми и настоящия й съпруг – моя пастрок-загубеняк, Джон Хефър – от друга страна, мразеха абсолютно всичкото относно мен.
-Моите няма да идват. Дойдоха миналия месец. Този са твърде заети.
-Сестро, още веднъж потвърждаваме това, че сме като сестри. – обади се Ерин. – Моите ми изпратиха имейл. И те няма да идват заради някакво пътешествие до Аляска с леля Алане и чичо Лиар Лойд. Все тая. – тя сви рамене – очевидно незаинтересована като Шоуни от отсъствието на родителите си.
-Хей, Деймиън, може би и твоите мама и тати няма да се появят. – каза Стиви Рей с бърза усмивка. Той въздъхна.
-Ще бъдат тук. Това е месецът, в който съм роден. Ще носят и подаръци.
-Това не звучи толкова лошо. – казах. – Спомена, че ти трябва нов блок за рисуване.
-Те няма да ми донесат блок за рисуване. – отвърна той. – Миналата година поисках статив. Те ми донесоха принадлежности за къмпинг и абонамент за Sports Illustrated.
-Иъх! – казаха Шоуни и Ерин заедно докато Стиви Рей и аз набръчкахме носовете си и издадохме съчувствени звуци. Очевидно, за да смени темата, Деймиън се извърна към мен.
-Това ще бъде първото родителско посещение за теб. Развълнувана ли си?
-Кошмар. – въздъхнах. – Пълен, абсолютен и завършен кошмар.
-Зоуи? Реших да доведа новата си съквартирантка да се запознаете. Диана, това е Зоуи Редбърд – водач на Дъщерите на Мрака.
Доволна да отклоня разговора относно моите ужасяващи роднини, аз вдигнах поглед, усмихвайки се при звука на леко нервния глас на Сара.
-Уоу, значи е истина! – изтърва се новото момиче преди да успея да кажа “здрасти”. Както обикновено тя се взираше в челото ми и се изчервяваше силно. – Имам предвид…ъх, извинявай. Не исках да бъда груба или нещо подобно… - тя замлъкна, гледайки нещастно.
-Всичко е наред. Да, истина е. Знакът ми е запълнен и допълнен също. – задържах усмивката си, опитвайки се да я накарам да се почувства по-добре, въпреки че наистина мразех да изглеждам като главната атракция на шоу за изроди. Отново.
За щастие, Стиви Рей се съгласи с мен преди взирането на Диана и мълчанието ми да стане още по-неудобни.
-Да, Зи има готина дантелена спираловидна татуировка на лицето и по рамената, откакто спаси бившия си приятел от страшно гадни вампирски призраци. – весело каза тя.
-Така ми каза и Сара. – внимателно каза Диана. – Просто звучеше толкова невероятно, че, е, аз…
-Не повярва? – предложи услужливо Деймиън.
-Аха. Извинявай. – отвърна тя, размърдвайки се и заигравайки се с ноктите си.
-Хей, не се притеснявай. – успях да си сложа една почти успешна усмивка. – И на мен ми изглежда странно понякога, а бях там.
-И супер яко. – добави Стиви Рей.
Хвърлих й поглед от типа определено-не-ми-помагаш, който тя игнорира. Да, може някой ден да й стана Върховна Жрица, но не съм точно шеф на приятелите си.
-Както и да е, цялото това място може да ти изглежда малко странно в началото. После става по-добре. – казах на новото хлапе.
-Мерси. – отвърна тя с искрена топлота.
-Е, по-добре да вървим, за да покажа на Диана къде ще е петият й час. – каза Сара и съвсем ме обърка като стана сериозна и официална и ме почете с традиционния вампирски жест за уважение, стиснат юмрук над сърцето и наведена глава, след което си тръгнаха.
-Наистина мразя като правят така. – измърморих, хапвайки от салатата си.
-Мисля, че е хубаво. – отбеляза Стиви Рей.
-Заслужаваш да ти засвидетелстват уважение. – Деймиън се обади с глас на учител. – Ти си първата третокурсничка, която е била обявена за водач на Дъщерите на Мрака и единствения новак или вампир в историята, който е показал афинитет към всичките пет елемента!
-Приеми го, Зи. – обади се Шоуни между хапките салата, докато ме посочваше с вилицата си.
-Ти си специална. – довърши Ерин вместо нея (както обикновено).
Третокурсници са тези, които Дома на Нощта наричаха новаци – така че четвъртокурсника е второкурсник и така нататък. И, да, аз съм единствената третокурсничка, която е била обявена за водач на Дъщерите на Мрака. Каква късметлийка съм а?
-Говорейки за Дъщерите на Мрака… - каза Шоуни. – Решила ли си какви искаш да бъдат новите изисквания за членство?
Задавих се с желанието си да извикам. По дяволите не, все още не мога да повярвам, че съм на чело на това нещо! Вместо това поклатих глава – и се надявах това да е брилянтна идея – да ги притисна леко.
-Не, не знам какви би трябвало да са новите изисквания. Всъщност, се надявах вие, хора, да ми помогнете. Така че, имате ли някакви идеи?
Както и очаквах и четиримата се умълчаха. Отворих уста да им благодаря силно за безгласието им, но гласът на Върховната Жрица отекна по училищния интерком. За момент се зарадвах от прекъсването, но след това осъзнах какво се канеше да каже тя и стомахът ми започна да се свива.
-Ученици и учители, моля насочете се към приемната зала. Време е за месечните родителски посещения.
-Е, по дяволите!

-Стиви Рей! Стиви Рей! Боже мой, толкова ми липсваше!
-Мамо! – извика споменатата и се хвърли в ръцете на жената, която изглеждаше точно като нея, само с петдесет килограма по-тежка и двайсет и няколко години по-стара.
Деймиън и аз стояхме притеснени точно в приемната зала, която бе започнала да се пълни с неудобно изглеждащи родители-човеци, няколко роднини-човеци, група новаци и няколко от учителите вампири.
-Е, това са моите родители. – обяви Деймиън с въздишка. – Да привършваме по-бързо с това. До скоро.
-До скоро. – измърморих докато наблюдавах как се присъединява към двама напълно обикновени човека, които носеха опакован подарък. Майка му го прегърна набързо, а баща му се ръкува с него с изобилна мъжественост. Деймиън изглеждаше блед и стресиран
Пробих си път към масата, която се простираше по дължината на стената. Беше отрупана със скъпи сирена и меса, десерти, кафе, чай и вино. Бях в Дома на Нощта вече месец и все още ми беше малко шокиращо, че виното се сервира с такава готовност. Част от причината, поради която го правят е проста – училището е моделирано според европейските Домове на Нощта. Очевидно, в Европа виното с яденетата е като чай или Кока-Кола тук – така че не е голяма работа. Другата част е генетична – вампирите не могат да се напият – новаците едва се замайват (поне от алкохол – кръвта, за нещастие, си е съвсем друго нещо). Така че виното не е голяма работа за мас, въпреки че си мислех, че ще е интересно да видя как родителите от Оклахома ще реагират на пиенето в училище.
-Мамо! Трябва да се запознаеш със съквартирантката ми! Спомняш ли си, че ти разказвах за нея? Това е Зоуи Редбърд. Зоуи, това е мама.
-Здравейте, госпожо Джонсън. Радвам се да се запознаем. – казах учтиво.
-О, Зоуи! Толкова е приятно да те срещна! И, о, боже! Знакът ти е точно толкова красив колкото Стиви Рей каза, че е! – тя ме изненада с нежна майчинска прегръдка и прошепна. – Радвам се, че се грижиш за моята Стиви Рей! Притеснявам се за нея!
Притиснах леко гърба й и прошепнах:
-Няма проблем, госпожо Джонсън. Стиви Рей е най-добрата ми приятелка. – и въпреки че беше напълно нереалистично, изведнъж си пожелах и моята майка да ме прегърне и да се притеснява за мен така, както госпожа Джонсън се притесняваше за своята дъщеря.
-Мамо, донесе ли ми някакви шоколадови бисквити? – попита Стиви Рей.
-Да, миличка, но току-що се сетих, че ги оставих в колата. – отвърна с носовия си южняшки акцент майка й, същия като на дъщерята. – Защо не дойдеш с мен отвън и да ми помогнеш да ги пренесем? Донесох малко повече и за приятелите ти този път.
Тя ми се усмихна мило.
-Ти си повече от добре дошла да дойдеш с нас също, Зоуи.
-Зоуи.
Дочух името си изречено като ехо на топлото чувство на госпожа Джонсън и погледнах през рамо, за да видя майката си и Джон, вървящи през залата. Сърцето ми падна в петите. Беше довела и него. Защо по дяволите не беше дошла сама и не беше направила така да сме само аз и тя поне веднъж? Но знаех отговора на това. Той никога нямаше да го позволи. И под това че “нямаше да го позволи” имах предвид, че тя никога нямаше да го направи. Точка по въпроса. Откакто се омъжи за Джон Хефър майка ми не трябваше да се притеснява за пари. Живееше в огромна къща в тих квартал в предградията. Кандидатстваше за ПТА. Беше силно активна в църквата. Но през изминалите три години в нейния “перфектен” брак напълно и безвъзвратно бе изгубила себе си.
-Съжалявам, госпожо Джонсън. Виждам родителите си, така че по-добре да вървя.
-О, миличка, с удоволствие бих се запознала с майка ти и татко ти. – и все едно сме на някакво съвсем нормално училищно събиране, тя се обърна, усмихвайки се към родителите ми.
Стиви Рей ме погледна и аз направих същото. Съжалявам, измърморих. Имам предвид, че не бях абсолютно сигурна, че нещо лошо ще стане с моя пастрок-загубеняк , който скъсяваше дистанцията до нас сякаш беше някакъв пълен с тестостерон генерал на мъртвешка процесия, но предположих, че обстоятелствата се доста добри за кошмарна сцена.
И тогава сърцето ми се вдигна от стомаха и всичко изведнъж стана много, много по-добре, когато най-любимият ми човек на този свят пристъпи пред Джон и протегна ръце към мен.
-Бабо!
Тя обви ръце около мен и сладката миризма на лавендър, както винаги се движеше заедно с нея, сякаш носеше парче от красивите си цветя от фермата навсякъде, където отидеше.
-О, Зоуибърд! – тя ме притисна до себе си. – Толкова ми липсваше, у-ле-тси а-ге-ху-тса!
Усмихнах се през сълзи, наслаждавайки се на звука от познатите думи на чироки за дъщеря – те означаваха сигурност, любов и безусловно одобрение. Неща, които не бях почувствала у дома си през последните три години – неща, които преди да дойда в Дома на Нощта намирах само във фермата на баба.
-И на мен ми липсваше, бабо! Толкова се радвам, че дойде!
-Вие трябва да сте бабата на Зоуи. – обади се госпожа Джонсън, докато се прегръщахме. – Толкова се радвам да се запознаем! Имате прекрасно момиче!
Баба се усмихна топло и започна да отговаря, но Джон я прекъсна с неговия толкова-съм-превъзходен глас.
-Е, всъщност, това ще бъде нашето прекрасно момиче, което вие хвалите.
Сякаш с реплика от “Степфорски съпруги”, майка ми проговори.
-Да, ние сме родителите на Зоуи. Аз съм Линда Хефър. Това е съпругът ми, Джон и майка ми, Силвия Ред… - и тогава по средата на нейните ох-колко-съм-мила пояснения, се притесни да ме погледне и гласа й прекъсна насред изречението.
Принудих се да се усмихна, но се чувствах неловко и неприятно, сякаш бях залята с гипс и стоях да изсъхна на лятното слънце и щях да се разпадна на късове ако не внимавах.
-Здравей, мамо.
-В името на Господ, какво си направила с този Знак?? – извика тя и думата Знак звучеше сякаш казваше думата “рак” или “педофил”.
-Спаси живота на един младеж и овладя дадените й от Богинята пет елемента. В отговор Никс я дари с няколко необичайни Знака за новак. – Неферет заговори с нежния си музикален глас докато вървеше към средата на потъналата в неловкост група, с ръка протегната към моя пастрок-загубеняк. Неферет беше като всеки възрастен вампир, абсолютно перфектна. Беше висока, с дълга вълнообразна тъмно-кестенява коса и невероятни бадемови очи с необичайни мъхесто зелени сенки. Движеше се с грация и сигурност, които определено не бяха човешки, и кожата й беше толкова ефектна, че изглеждаше така сякаш някой бе насочил прожектор към нея. Днес носеше лъскав костюм в кралско синьо със спирални сребърни обеци (представляващи пътя на Богинята, но едва ли повечето родители го знаеха). Сребърна фигура на Богинята с протегнати ръце беше избродирана отляво на гърдите й, както и при всички останали учители. Усмивката й спираше дъха.
– Господин Хефър, аз съм Неферет, Върховната Жрица на Дома на Нощта, но ще бъде по-лесно ако мислите за мен просто като обикновен директор на училище. Благодаря ви, че дойдохте на Нощта на посещенията на родителите.
Можех да се закълна, че пое ръката й автоматично. Бях сигурна, че ще откаже ако не го беше изненадала. Тя стисна бързо ръката му и после се обърна към майка ми.
-Госпожо Хефър, за мен е удоволствие да срещна майката на Зоуи. Толкова се радваме, че тя се присъедини към нас в Дома на Нощта.
-Ъм, ъъ, благодаря ви! – отвърна майка ми, напълно обезоръжена от чара и красотата на Неферет.
После тя поздрави баба ми, усмивката й се разшири и стана още по-учтива. Забелязах, че се ръкостискат по традиционния за вампирите начин, хващайки се над лактите.
-Силвия Редбърд, винаги е удоволствие да те видя!
-Неферет, сърцето ми се радва да те види също, и ти благодаря за честта от клетвата ти да се грижиш за моята внучка!
-Това е клетва, която не е никакво бреме за мен. Зоуи е едно специално момиче. – сега усмивката на Неферет обхвана и мен с топлината си. Тя се обърна към Стиви Рей и майка й. – А това е съквартирантката на Зоуи, Стиви Рей Джонсън, и майка й. Дочух, че тези двете са на практика неразделни, и дори че котката на Зоуи си е избрала Стиви Рей.
-Да, така е. Тя всъщност седна в скута ми докато гледахме телевизор миналата вечер. – засмя се Стиви Рей. – А Нала не харесва никого освен Зоуи.
-Котка? Не си спомням никой да е давал разрешение на Зоуи да си вземе котка. – обади се Джон и на мен започна да ми се повдига. Сякаш някой друг освен баба си беше направил труда да говори с мен през изминалия месец!
-Не сте разбрали, господин Хефър, в Дома на Нощта присъствието на котките е свободно. Те избират своите собственици, не обратното. Зоуи не се нуждае от разрешение защото Нала е избрала нея. – внимателно обясни Неферет.
Джон изсумтя, нещо, което правеше когато игнорираше някого. Боже, тоя е такъв задник!
-Мога ли да ви предложа нещо за освежаване? – Неферет махна към отрупаната маса.
-О, боже! Това ми напомня за бисквитите, които оставих в колата! Стиви Рей и аз тъкмо отивахме натам. Наистина се радвам, че се запознах с всички ви. – тя ме прегърна набързо и махна на останалите, след което Стиви Рей и майка й избягаха, оставяйки ме там, въпреки че ми се щеше да бъда някъде съвсем другаде.
Стоях близо до баба, докосвайки с пръсти нейните, докато вървяхме към масата с напитките, мислейки си колко лесно щеше да бъде ако само тя беше дошла да ме посети. Стрелнах с поглед майка си. Лицето й представляваше намръщена маска. Тя гледаше към другите деца и едва-едва поглеждаше към мен. Защо изобщо дойдохте? Щеше ми се да й изкрещя. Защо да изглежда сякаш изобщо ви пука – сякаш изобщо съм ви липсвала – и после да не показвате нищо такова?
-Вино, Силвия? Господин, госпожо Хефър? – предложи Неферет.
-Благодаря ти, червено моля. – отвърна баба.
Тънките устни на Джон се свиха неприятно.
-Не. Ние не пием.
Със свърхчовешки сили успях да не извъртя очи. Откога той не пиеше? Бях сигурна, че последните петдесет долара от спестяванията ми са отишли за бирата в хладилника вкъщи. А и майка ми пиеше червено вино като баба. Дори забелязах как тя извърта очи и поглежда завистливо хубавото червено вино, което Неферет й предложи. Но не, те не пиели! Поне не на публични места. Хипократи.
-Значи казвате, че състоянието на Зоуи е в следствие на нещо специално, което е направила? – баба стисна ръката ми. – Каза ми, че е била провъзгласена за водач на Дъщерите на Мрака, но не ми каза как точно е станало.
Почувствах се напрегната отново. Наистина не исках да видя реакцията на майка ми и Джон като разберат, че това, което всъщност стана беше, че бившата водачка на Дъщерите на Мрак беше извикал кръг във вечерта на Хелоуин (познат в Дома на Нощта като Самхайн, нощта, в която границата между нашия свят и света на духовете изтънява), беше призовала няколко много страшни вампирски духа и беше изгубила контрол над тях когато моето човешко бивше гадже, Хийт, се натъкна на нас, търсейки ни. И определено не исках никога да споменавам нещо, което само двама души знаеха – че Хийт ме търсеше защото опитах кръвта му и той бързо бе станал обсебен от мен, нещо което хората правят често когато се включат вампири – дори вампирски новаци, например. И така, след това водача на Дъщерите на Мрака, Афродита, напълно изгуби контрол над духовете и те тръгнаха да ядат Хийт. Буквално. Още по-лошо – те действаха сякаш искаха да направят същото и с нас, останалите, включително Ерик Найт, вампирско момче, за което мога да кажа, че определено не ми е бивше гадже, и с което един вид се срещах през изминалия месец, така че той е по-скоро почти-гадже. Както и да е, трябваше да направя нещо, така че с малко помощ от Стиви Рей, Деймиън и Близначките, направих мой собствен кръг, свързвайки се със силата на петте елемента: въздух, огън, вода, земя и дух. Използвайки афинитета си към елементите, успях да прогоня духовете обратно там, където живееха (или не живееха). Когато те си отидоха, аз получих тези яки татуировки – деликатна колекция от, подобни на дантела, сапфирени спирали, които обримчваха лицето ми – напълно неестествени за новаците да ги имат – Знаците продължаваха по рамената ми с подобни на руни символи, нещо, което нито новак, нито вампир някога е имал. Тогава Афродита беше разобличена като долно магаре водач, каквато си и беше, и Неферет я уволни и постави мен на нейното място. Следователно, аз също се обучавам за Върховна Жрица на Никс, вампирската богиня, която е олицетворение на Нощта.
Нищо от това нямаше да прозвучи добре на ултрарелигиозните ми родители.
-Ами, това беше малък инцидент. Бързото мислене на Зоуи и смелостта й попречиха на някой да пострада, и в същото време тя прояви специалния афинитет, който й бе даден, и притегли енергията от петте елемента. – усмивката на Неферет беше горда и усетих вълна от щастие от одобрението й. – Татуировката е просто външен знак на услугата, която й е направила Богинята.
-Това, което казваш, е богохулство! – проговори Джон с тих, напрегнат глас, който успя да прозвучи едновременно снизходително и ядосано. – Поставяш безсмъртната й душа в опасност!
Неферет извърна мъхесто-зелените си очи към него. Не изглеждаше ядосана. Всъщност, изглеждаше развеселена.
-Ти трябва да си Старейшина на Вярващите.
Гърдите му се напълниха с въздух.
-Да, аз съм.
-Нека тогава се разберем бързо, господин Хефър. Аз няма дори да си помислям да идвам в дома ви, или в църквата ви и да омаловажавам вярванията ви, въпреки че съм дълбоко несъгласна с тях. Сега не очаквам да обожавате Богинята, като мен. В интерес на истината, никога не бих си помислила и да ви убеждавам във вярванията си. Затова настоявам единствено и вие да ми покажете малко учтивост, която вече засвидетелствах към вас. Когато сте в моя дом, уважавайте вярванията ми.
Очите на Джон бяха станали като цепки и можех да забележа как стиска зъбите си и после ги отпуска.
-Начина ви на живот е греховен и погрешен. – каза той смело.
-И това го казва мъж, който допуска да обожава Господ, който хули удоволствието, принизява жените до роли, в които са малко повече от слуги и домакиня, въпреки че те са основата на църквата ви, и се опитва да контролира своите последователи с вина и страх. – засмя се Неферет леко, но звука беше без никакъв хумор в себе си, и някаква неясна топлина накара косата на челото ми да забоцка. – Внимавайте как съдите другите. Може би трябва да прочистите собствената си къща първо.
Лицето му почервеня и Джон си пое въздух, отваряйки устата си за нещо, което предположих, че ще бъде грозна лекция за това колко са правилни вярванията му и колко грешни са тези на всички останали, но преди да е отговорил, Неферет го отряза. Не беше повишила глас, но изведнъж бе изпълнена със силата на Върховната Жрица и аз потреперих от страх, въпреки че гнева й не бе насочен към мен.
-Имате две възможности. Можете да посещавате Дома на Нощта като гост, което значи, че ще уважавате своите виждания и ще държите неудоволствието и преценката си за себе си. Или може да напуснете и никога повече да не се върнете. Никога. Избирайте сега. – последните две думи се плъзнаха по кожата ми и трябваше да се постарая, за да не се свия. Забелязах, че майка ми се взира с широко изцъклени очи в Неферет, лицето й бе бяло като мляко. Лицето на Джон беше в противоположния цвят. Очите му бяха присвити, а бузите му бяха наситени с неприятно червено.
-Линда, - каза той през зъби. – Да вървим. – после ме погледна с такова отвращение и омраза, че аз буквално отстъпих крачка назад. Имам предвид, знаех, че не ме харесва, но до този момент не осъзнавах колко много. – Това е мястото, което заслужаваш. Майка ти и аз няма да се върнем повече. Вече си сама. – той се завъртя и тръгна към вратата. Майка ми се поколеба и за секунда си помислих, че може да каже нещо мило – например, че съжалява заради него – или че съм й липсвала – или че не трябва да се притеснявам, защото тя ще се върне независимо от думите му.
-Зоуи, не мога да повярвам в какво си се забъркала този път! – тя поклати глава и както обикновено, последва Джон и напусна стаята.
-О, миличка, толкова съжалявам! – баба беше там, прегръщайки ме веднага и шептейки окуражително. – Аз ще се върна, моя малка птичке! Обещавам! И толкова се гордея с теб! – тя ме държеше за рамената и се усмихваше през сълзи. – Нашите предци-чироките се гордеят с теб! Мога да го почувствам! Била си докосната от Богинята и имаш лоялността на приятелите си! – тя погледна към Неферет и добави. – И имаш мъдри учители. Някой ден може и да успееш да простиш на майка си. Но дотогава запомни, че ти си дъщеря на сърцето ми, у-уе-тси а-ге-ху-тса! – тя ме целуна. – И аз трябва да тръгвам. Докарах малката ти кола тук и ще я оставя за теб. Затова трябва да тръгвам с тях. – тя ми подаде ключовете. – Помни, че винаги ще те обичам, Зоуибърд!
-И аз те обичам, бабо. – казах и също я целунах, прегръщайки я силно и вдишвайки дълбоко от миризмата й, сякаш можех да я задържа в дробовете си и да я издишвам бавно през следващия месец докато ми липсваше.
-Чао, миличка. Обади ми се когато можеш! – тя ме целуна отново и си тръгна.
Гледах я как си отива и не осъзнавах, че плачех докато не усетих мокрите сълзи от бузите си да падат на врата ми. Бях напълно забравила, че Неферет все още стоеше до мен, така че подскочих от изненада когато тя ми подаде салфетка.
-Съжалявам за това, Зоуи. – тихо каза тя.
-Аз не. – издухах носа си и избърсах лицето си преди да я погледна. – Благодаря, че се изправи срещу него.
-Не исках да отпратя майка ти.
-Ти не го направи. Тя избра да го последва. Точно както прави вече три години. – усетих горещината на сълзите, спускайщи се по гърлото ми и проговорих бързо, за да ги отблъсна. – Беше различна преди. Глупаво е, знам, но все още очаквам да се превърне в това, което беше преди. Никога не става обаче. Сякаш той е убил майка ми и е поставил непозната в тялото й.
Неферет ме прегърна.
-Хареса ми какво каза баба ти – че някой ден ще намериш сили да простиш на майка си.
Взрях се във вратата, през която тримата бяха изчезнали.
-Този ден е далеч.
Неферет стисна рамото ми съчувствено. Погледнах я, толкова доволна, че е там с мен, и си пожелах – за може би трильонен път – тя да ми бъде майка. И си спомних какво ми беше казала преди близо месец, че нейната майка е починала когато тя е била малка и баща й злоупотребявал с нея, физически и психически, докато не била спасена със Знака.
-Ти прости ли някога на баща си? – попитах несигурно
Неферет сведе поглед към мен и примига няколко пъти сякаш бавно се завръщаше към някакъв спомен от далечното минало.
-Не. Никога не му простих, но когато мисля за него сега е като да помня нечий друг живот. Нещата, които ми направи бяха върху човешкото дете, не върху Върховната Жрица или вампира. И за Върховната Жрица и вампира, като повечето хора, той е напълно маловажен.
Думите й звучаха силно и сигурно, но когато се вгледах дълбоко в зелените й очи видях трепкане на нещо старо и болезнено и определено не забравено, и се чудех колко честна е била тя със себе си…

_________________
Вярвам, че въображението е по-могъщо от знанието...
...че митът е по-могъщ от историята...


...и че мечтите са по-силни от фактите!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://fenprevodi.bulgarianforum.net
~Daughter of the night~
Преводач
avatar

Брой мнения : 32
Join date : 01.01.2010
Age : 26

ПисанеЗаглавие: Re: Дома на Нощта/втора част/: Предадена [ПРЕВОД]   Съб Яну 02, 2010 11:04 pm

Глава втора

Почувствах се страшно облекчена когато Неферет ми каза, че няма причина да стоя повече в приемната зала. След сцената със семейството ми имах чувството, че всички гледат към мен. Все пак,бях момичето с шантавия Знак и кошмарното семейство. Поех по най-краткия път за навън – по тротоара, който водеше навън през сравнително малкия двор, към който гледаха прозорците на столовата.
Беше малко след полунощ, което си е доста странно време за среща с родители, но училището почваше в осем вечерта и завършваше в три през нощта. Може би беше по-логично да направят родителската среща да започва в осем, или поне около час преди да започне училището, но Неферет ми обясни, че целта била родителите да приемат Промяната на децата си и да разберат, че дните и нощите ще бъдат завинаги различни за тях. Сама реших, че друг плюс на това да направят времето така неудобно, е че дава на доста родители извинението да не дойдат, без да е нужно да казват да детето си “Хей, не искам да имам нищо общо с теб сега когато се превръщаш в чудовище-кръвопиец”.
Твърде жалко, че моите родители не бяха се възползвали от това.
Въздъхнах и забавиш крачка, наслаждавайки се на разходката по една от широките пътеки на тротоара. Беше хладна, ясна ноемврийска вечер. Луната беше почти пълна и силната й сребърна светлина беше в голям контраст с античните газови лампи, които осветяваха тротоара с нежния си жълт огън. Можех да чуя фонтана, който се намираш по средата на градината и автоматично промених посоката, така че да вървя към него. Може би тихото ромолене на водата щеше да ми позволи да намаля нивото на стреса… и да ми помогне да забравя.
Когато завих зад ъгъла, водещ към фонтана, вървях бавно, замечтана за новото си почти-гадже, възхитителния Ерик. Той беше извън училище за годишното състезание за монолога на Шекспир. Естествено, той завърши първи в училището и напредваше лесно към интернационалното състезание на Дома на Нощта. Беше четвъртък, а го нямаше едва от понеделник, но ми липсваше ужасно и не можех да чакам до неделя, когато евентуално трябваше да се върне. Ерик беше най-готиното момче в училище. По дяволите, Ерик Найт може би беше най-готиното момче от всички училище. Беше висок, тъмнокос и красив – като филмова звезда от някой стар филм (без скритите хомосексуални тенденции). Също така беше страшно талантлив. В най-скоро време щеше да се присъедини към редиците на другите вампири-филмови звезди като Матю МакКонахи, Джеймс Франко, Джейк Гюленхал и Хю Джакмън (който е направо великолепен за възрастен мъж) Плюс това, Ерик беше наистина приятно момче – което само допринасяше за готиността му.
Така че бях твърде заета с представянето на Ерик като Тристан, а на себе си – като Изолда (само че нашата страстна любовта история щеше да има хубав край) и не забелязах, че там има и други хора , докато повишен мъжки глас ме шокира с това колко гадно и отвратено звучеше.
-Ти си разочарование след разочарование, Афродита! – замръзнах. Афродита?
-Беше достатъчно лошо, че заради Знака ти не можа да отидеш в Chatham Hall, особено след като направих всичко възможно да бъдеш приета. – добави жена с тих, студен глас.
-Знам, майко. И казах, че съжалявам.
Добре, трябваше да си тръгна. Трябваше да се обърна и да се отдалеча бързо и тихо от тротоара. Афродита беше може би най-нелюбимия ми човек от училище. Всъщност, Афродита май беше най-нелюбимия ми човек където и да е, но умишленото подслушване на очевидно студената и грозна сцена с родителите й беше наистина грешно грешно грешно.
Така че минах на пръсти няколко крачки назад, където можех да се скрия по-лесно зад един голям орнаментиран храст и имах прилична видимост към това, което се случваше. Афродита стоеше на каменната пейка близо до фонтана. Родителите й стояха пред нея. Е, поне майка й стоеше. Баща й крачеше.
Родителите й бяха наистина красиви хора. Баща й беше висок и привлекателен. Такъв вид мъж, който се поддържаше във форма, грижеше се за косата си и имаше наистина хубави зъби. Беше облечен с черен костюм, който изглежда струваше трилиони долари. Също така ми изглеждаше странно познат и бях сигурна, че съм го виждала някъде по телевизията или нещо подобно. Майка й беше красавица. Имам предвид, Афродита беше руса и перфектно изглеждаща, а майка й беше по-възрастен, по-богато облечен, добре изглеждащ неин вариант. Пуловера й очевидно беше от кашмир, а перлите й бяха дълги и истински. Всеки път когато размахаше ръцете си гигантските крушовидни диаманти на пръстена й проблясваха студено и красиво, като гласа й.
-Забравила ли си, че баща ти е кмет на Тулса? – сопна се майка й.
-Не, не, разбира се, че не, майко.
Майка й като че ли не я чу.
-Не стига факта, че си тук вместо в East Coast, подготвяйки се за Харвард, беше достатъчно труден за преглъщане, се успокояваме се с факта, че вампирите могат да спечелват пари и власт, и успех, и очакваме от теб да изпъкнеш в това – тя стисна устни и направи гримаса – не толкова обичайно място. А сега чуваме, че вече не си водач на Дъщерите на Нощта и обучението ти за Върховна жрица е било прекратено, което те прави не по-различна от всичката останала измет в това жалко училище. – майката на Афродита се поколеба, сякаш трябваше да се успокои преди да продължи. Когато заговори отново трябваше да се напрегна, за да чуя шепота й. – Поведението ти е неприемливо.
-Както обикновено ни разочароваш. – повтори баща й.
-Вече го каза, татко. – отвърна Афродита, звучейки повече както обикновената умница, каквото беше в училище.
Точно като светкавично бърза змия, майка й я зашлеви през лицето, толкова силно, че сблъсъка с кожата й ме накара да подскоча и трепна. Очаквах Афродита да скочи от пейката и да се хвърли на врата на майка си (моля ви – не я наричаме адска кучка за нищо), но тя не го направи. Просто притисна собствената си длан към бузата си и наведе глава.
-Не плачи. Казах ти и преди, сълзите означават слабост. Поне това нещо направи както трябва и не плачи. – изсъска майка й.
Афродита бавно вдигна глава и дръпна ръката от бузата си.
-Не съм искала да ви разочаровам, майко. Наистина съжалявам.
-Казвайки го няма да поправиш нищо. – каза майка й. – Това, което искаме, е това, което ще направиш, за да си върнеш мястото обратно.
Скрита в сенките, затаих дъх.
-Аз…аз не мога да направя нищо по въпроса. – отвърна Афродита и звучеше безнадеждно и изведнъж съвсем като малка. – Прецаках се. Неферет ме хвана. Отне ми Дъщерите и ги даде на друга. Мисля, че тя смята да ме прехвърли в друг Дом на Нощта окончателно.
-Вече знаем това! – повиши тон майка й, изръмжавайки така думите, че те изглеждаха като направени от лед. – Говорихме с Неферет преди да се срещнем с теб. Щеше да те премести в друго училище, но ние се застъпихме за теб. Ще останеш в това училище. Ние също се опитахме да спорим с нея относно връщането ти на предишния пост срещу някакъв период от ограничения или задържания.
-О, майко, не сте го направили!
Афродита звучеше ужасена и не можех да я обвинявам. Можех само да си представя впечатлението, което тези студени, преструващи-се-на-перфектни родители са оставили на Върховната Жрица. Ако Афродита е имала и най-малкия шанс да си върне благосклонността на Неферет, то родителите й вероятно го бяха съсипали.
-Разбира се, че го направихме! Да не очакваш просто да си седим, докато ти разрушаваш бъдещето си, като се превръщаш в никакъв вампир в някакъв неопределен чуждестранен Дом на Нощта? – попита майка й.
-Повече отколкото вече си. – добави баща й.
-Но не става въпрос за това да получа някакъв вид ограничение. – започна Афродита, очевидно опитвайки се да контролира разочарованието си и да спори с тях. – Аз се провалих. Голяма работа. Това не стига, но силите на това момиче са много по-силни от моите. Дори Неферет вече да не ми е бясна, няма да ми върне Дъщерите на Нощта. – и тогава Афродита каза нещо, което напълно ме шокира. – Другото момиче е по-добър водач от мен. Разбрах това на Самхайн. Тя заслужава да бъде на чело на Дъщерите на Нощта. Аз – не.
О,боже мой! Можеше ли да замръзне за момент?
Майката на Афродита направи крачка към нея и аз се дръпнах с нея, сигурна, че тя ще бъде шамаросана отново. Но майка й не я удари. Тя седна така че красивото й лице застина точно до това на дъщеря й. От мястото, на което стоях те ми изглеждаха толкова еднакви, че чак беше страшно.
-Никой не смей да казваш, че някой заслужава нещо повече от теб. Ти си моя дъщеря и винаги ще заслужаваш най-доброто. – после тя се изправи отново и прекара ръка през перфектната си коса, въпреки че бях почти сигурна, че това не я е развалило. – Ние не можем да убедим Неферет да ти върне мястото, така че ти ще я убедиш.
-Но, майко, вече ти казах… - тя започна, но баща й я прекъсна.
-Разкарай новото момиче от пътя си, и Неферет ще бъде принудена да ти върне мястото.
О, по дяволите. “Новото момиче” бях аз.
-Изложи я. Накарай я да прави грешки и после се подсигури, че има някой, който да я издаде на Неферет, но не ти. Така ще изглежда по-добре. – майка й говореше сякаш между другото, сякаш й говореше какво да си облече утре вместо това да заговорничи срещу мен. Боже, говорим за адска кучка!
-И внимавай. Поведението ти трябва да бъде безпогрешно. Може би трябва да казваш повечето от виденията си, поне засега. – добави баща й.
-Но вие ми казвахте с години, да пазя виденията за себе си, така че те да бъдат източника на силата ми.
Трудно ми беше да повярвам какво чувах! Преди месец Деймиън ми беше казал, че няколко деца твърдяха, че Афродита се опитва да скрие част от виденията си от Неферет, но си мислели, че е защото мразила хората – а виденията й бяха винаги за бъдещи трагедии, където умирали хора. Когато споделяла виденията си с Неферет, Върховната Жрица почти винаги успявала да предотврати трагедията и да спаси животите им. Това че Афродита умишлено криела виденията си било едно от нещата, които ме накараха да реша да взема поста на водач на Дъщерите на Нощта. Не съм жадна за власт. Не искам наистина позицията. По дяволите, все още не съм сигурна какво да правя с нея. Просто знаех, че Афродита беше зла и трябваше да направя нещо по въпроса. Сега чувах, че повечето от гадостите, които е правела са били защото гадните й родители са я накарали! Майка й и баща й всъщност са мислели, че не е проблем да мълчат относно информацията, която може да спаси животи. А баща й беше кмет на Тулса! (Нищо чудно, че ми изглеждаше познат.). Беше толкова странно, че направо ме заболяваше сърцето.
-Виденията ти не са източника на силата ти! – отвърна баща й. – Никога ли не слушаш? Казвал съм, че виденията ти могат да бъдат използвани, за да ти спечелят власт, защото информацията винаги значи власт. Източника на твоите видения е Промяната, която си правя място в тялото ти. Генетично е, това е всичко.
-Предполага се, че е подарък от Богинята. – меко каза Афродита. Майка й се изсмя студено.
-Не бъди глупава. Ако има такова нещо като Богиня, защо би ти дала сили? Ти си просто глупаво дете, склонно да прави грешки, което бе доказано с последната ти издънка. Така че бъди умна за разлика от обикновено, Афродита. Използвай виденията си, за да получиш благосклонност отново, но действай смирено. Трябва да накараш Неферет да вярва, че съжаляваш.
Почти не чух шепота на Афродита.
-Аз съжалявам…
-Очакваме много по-добри новини следващия месец…
-Да, майко.
-Добре, сега ни изпрати до приемната зала, за да се смесим с останалите.
-Мога ли да остана тук за малко? Наистина не се чувствам добре.
-Абсолютно не. Какво ще кажат хората? – отвърна майка й. – Стегни се. Ще ни изпрати обратно до залата и бъде любезна. Сега
Афродита бавно се изправяше от пейката и сърцето ми биеше толкова силно, че се притеснявах, че ще ме издаде докато бързах надолу по пътеката стигнах до мястото, което ще ме откъсне от тротоара. След това буквално побягнах от градината.
Мислих над това, което чух през целия път до общежитията. Аз си мислех, че имам кошмарни родители, но те бяха като The Brady Bunch мама и татко (ехо – гледам повторението на Nickelodeon като всички останали) в сравнение с омразните, властолюбиви родители на Афродита. Колкото и не ми се щеше да го призная, това което видях тази вечер ме накара да разбера защо Афродита се държеше така. Имам предвид, какво ли щях да бъда аз ако нямах баба Редбърд да ме обича и подкрепя, и да ми помага да порасна и да изградя характера си през тези три години? И имаше и още нещо. Майка ми беше нормална. Разбира се, беше стресирана и работохоличка, но беше нормална за първите тринайсет от моите почти седемнадесет години. Тя се промени чак след като се омъжи за Джон. Така че имах добра майка и фантастична баба. Ами ако не бях имала? Какво щеше да бъде ако всичко, което познавах беше като изминалите три години – аз, не искан аутсайдер в собственото ми семейство?
Можеше да свърша като Афродита и все още да позволявам на родителите си да ме контролират, защото безнадеждно ще се надявам да бъда достатъчно добра, да ги карам да се гордеят достатъчно, за да ме обичат истински някой ден.
Това ме накара да видя Афродита със съвсем различни очи, за което не хвърчах от щастие.

_________________
Вярвам, че въображението е по-могъщо от знанието...
...че митът е по-могъщ от историята...


...и че мечтите са по-силни от фактите!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://fenprevodi.bulgarianforum.net
~Daughter of the night~
Преводач
avatar

Брой мнения : 32
Join date : 01.01.2010
Age : 26

ПисанеЗаглавие: Re: Дома на Нощта/втора част/: Предадена [ПРЕВОД]   Съб Яну 02, 2010 11:05 pm

Глава трета


-Да, Зоуи, разбирам всичко, което казваш, но ехоо! Част от това, което си чула е, че Афродита ще се опита да те натопи, за да те разкара от водачеството на Дъщерите на Мрака, така че не я съжалявай чак толкова! – каза Стиви Рей.
-Знам, знам. Не се разчувствам и разколебавам за нея. Само казвам, че след всичко, което чух от нейните откачени родители разбирам защо е такава.
Вървяхме към първият си час. Е, всъщност двете със Стиви Рей тичахме към първият си час. Както обикновено почти закъснявахме. Знаех си, че не трябваше да си взимам втората купа от Граф Шоколакула.
Стиви Рей извъртя очи.
-А казваш, че аз съм твърде мила.
-Аз не съм мила. Просто я разбирам. Но разбирането няма да промени факта, че Афродита действа като адска кучка.
Стиви Рей изсумтя и тръсна глава, карайки русите си кичури да паднат така, че тя да изглежда като малко момиченце. Късата й прическа беше странна в Дома на Нощта където всички, дори повечето момчета, имаха невероятно дълги, гъсти коси. Добре де, моята коса винаги си беше била дълга, но все пак… беше наистина странно когато дойдох първия път и бях обсипана от всякъде с коса коса коса. Сега вече имаше смисъл.
Част от физическата Промяна, която ставаше докато се превръщахме във вампири беше, че косата и ноктите растяха ненормално бързо. След известно време можеш да кажеш коя година е един новак, без да поглеждаш към знака на блузата му. Вампирите изглеждаха различно от хората (не в лошия смисъл – просто различно), така че е логично колкото повече новаците претърпяват от Промяната, толкова по-различно да изглеждат телата им.
-Зоуи, ти определено не слушаш.
-Хъх?
-Казах, че не трябва да намаляваш бдителността си спрямо Афродита. Да, тя има кошмарни родители. Да, те я контролират и манипулират. Все тая. Тя все още е омразна, гадна и отмъстителна. Внимавай с нея!
-Хей, не се притеснявай. Ще внимавам!
-Добре тогава. Ще се видим третия час.
-До скоро. – извиках след нея. Боже, тя толкова се притесняваше!
Побързах към класната стая и тъкмо заех мястото си до Деймиън, който повдигна вежда и каза “Още една двукупова сутрин?”, когато звънеца би и Неферет влетя в стаята.
Добре, знам, че е крайно и странно (а може би ексцентрично е по-точната дума в случая) отново да забелязвам колко невероятно красива жена е, когато аз самата съм такава, но Неферет е толкова дяволски красива, сякаш притежава способността да фокусира светлината на стаята към себе си. Носеше обикновена черна рокля и черни обувки, за които бих умряла. Сребърните обеци, символизиращи пътя на Богинята се полюшкваха на ушите и, както обикновено, сребърната бродерия на Богинята стоеше върху сърцето й. Не изглеждаше всъщност като Богинята Никс, която, кълна се, бях видяла във видение в деня, в който бях Белязана, но имаше аурата на сила и увереност на Богиня около себе си. Просто трябваше да го призная. Исках да бъда като нея.
Днес беше необичаен ден. Вместо да води лекция близо час (и не, колкото и да е невероятно Неферет не беше скучен лектор) даде ни за задача да напишем есе за Горгоната, които бяхме изучавали тази седмица. Учихме, че всъщност тя не била чудовище, което превръщало мъжете в камък с един поглед. Била известен вампир, Върховна Жрица, чийто дар от Богинята бил афинитет, или специална връзка със земята, което е вероятното връзката с частта на “превръщане в камък”, от където е дошъл мита. Бях почти сигурна, че ако Върховната Жрица вампир е била достатъчно ядосана и е имала магическа връзка със земята (камъните наистина идват от земята) лесно може да смаже някой в гранита. Така че днешната задача беше да напишем есе по човешкия мит и символизъм и значението на измислицата на Горгонската история.
Но аз бях твърде неспокойна да пиша. Плюс това, имах цел уикенд да довърша есето. Бях далеч по-притеснена за Дъщерите на Мрака. Пълнолунието беше в събота. Очакваше се да водя ритуала на Дъщерите на Мрака. Осъзнах, че всички очакваха от мен да обявя промените, които бях запланувала да направя. Ъх, трябваше ме помощ за измислянето на тези промени. Изненадващо, но имах идея, но определено имах нужда и от помощ.
Игнорирах въпросителния поглед на Деймиън докато бързо затварях тетрадката си и се насочвах към бюрото на Неферет.
-Проблем ли има, Зоуи? – попита тя.
-Не. Ъм, да. Е, всъщност ако ми позволите да отида до медия центъра за останалата част от часа, проблема ми може и да се реши. – осъзнах, че бях нервна. Бях едва от месец в Дома на Нощта и още не бях сигурна за протокола, който ми позволяваше да бъда извинена от клас. Имах предвид, имаше само двете деца през целия месец, които бяха заболели. И те умряха. И двамата. Телата им бяха отхвърлили Промяната, едното бе станало точно пред мен по време на часа по литература. Беше наистина грозно. Но освен случая с умиращото дето, учениците рядко отсъстваха от час. Неферет ме наблюдаваше и аз си спомних, че тя беше страшно интуитивна и можеше да усети глупавия брътвеж в главата ми. – Става въпрос за Дъщерите на Мрака. Трябва да измисля няколко нови водачески идеи.
Тя изглеждаше доволна.
-Да ти помогна с него?
-Най-вероятно, но трябва да направя малко проучване и да си изясня идеите първо.
-Много добре, ела при мен когато си готова. И се чувствай свободна да прекараш колкото ти е нужно време в медия центъра. – каза тя. Поколебах се.
-Трябва ли ми пропуск?
Тя се усмихна.
-Аз съм твой ментор и съм ти дала разрешение. Какво още би ти трябвало?
-Благодаря. – казах и побързах да напусна класната стая, тъй като се чувствах страшно глупаво. Щях да бъда толкова доволна ако бях била в училището достатъчно дълго, за да знам всички вътрешни правила. А и не знаех защо се бях притеснила толкова. Коридорите бяха празни. За разлика от старото ми училище (South Intermediate High School в Счупената Стрела, Оклахома – което е най-скучното предградие в цяла Тулса), там имаше Наполеонов комплекс с силно загорели вице-президенти с нищо по-добро за правене от бродене по коридорите и смъмряне на учениците. Забавих крачка и си казах за успокоение – боже, в последно време постоянно съм стресирана!
Библиотеката беше в предната част на главната област на училището в яка стая с няколко нива, която бе построена да подражава на кула на замък, което се вписваше добре с вида на останалата част от училището. Цялото място изглеждаше като излязло от миналото. Това може би беше и една от причините, които бяха привлекли вниманието на вампирите преди пет години. Преди мястото е било подготвително училище за богаташчета, но още отначало е било замислено като манастир на хората на Свети Августин и Вярващите монаси. Спомням си, че когато попитах как притежателите на подготвителното училище са били убедени да продадат училището на вампирите, Неферет ми беше казала, че те са им направили предложение, на което не можели да откажат. Споменът за опасния тон на гласа й все още караше кожата ми на настръхва.
-Мяяяяяу!
Подскочих и за малко не паднах.
-Нала! Изкара ми ангелите!
Непритеснена, котката скочи в ръцете ми и трябваше да държа тетрадката, портмонето и малко, но обемисто, оранжево коте. През цялото време Нала ми се оплакваше със свадливия си, наподобяващ стара дама, глас. Тя ме обожаваше и определено беше избрала мен за своя, но това не означаваше, че винаги беше приятна. Преместих я и отворих вратата към медия центъра.
Оу…това, което Неферет беше казала на глупавия ми пастрок-загубеняк беше истина. Котките можеха да бродят свободно навсякъде из училището. Те често следваха “техните” ученици в клас. Нала, в случая, ме намираше по няколко пъти на ден. Настояваше да я чеше по главата, оплакваше ми се малко и след това изчезваше някъде, където котките си прекарваха времето.
-Имаш ли нужда от помощ с нея? – попита медия специалиста. Бях я срещнала веднъж за кратко по време на седмицата за ориентиране, но помнех, че името й беше Сафо (Ъх, тя не беше истинската Сафо – поетесата вампир беше умряла преди хиляди години – точно сега изучаваме работите й в часа по литература)
-Не, Сафо, но благодаря ти. Нала не харесва никого освен мен.
Сафо, малка тъмнокоса вампирка, чиито татуировки представляваха букви от гръцката азбука, де усмихна нежно на Нала.
-Котките са толкова прекрасни и интересни същества, не мислиш ли?
Преместих Нала на другото си рамо и тя изропта в ухото ми.
-Определено не са кучета. – казах.
-Благодаря на Богинята за това!
-Имаш ли нещо против да използвам един от компютрите? – медия центъра беше запълнена с редици и редици книги – хиляди от тях – но също така имаха и много модерен компютърен център.
-Разбира се, че не, чувствай се като у дома си и не се притеснявай да ми извикаш ако не можеш да откриеш това, което търсиш!
-Мерси.
Избрах си компютър, който стоеше на голямо хубаво бюро и кликнах върху Интернет. Ето още нещо, което беше различно от старото ми училище. Тук нямаше никакви пароли и никакви филтриращи програми, които ограничаваха някои сайтове. Тук учениците се очакваше да проявят малко тактичност и чувство за отговорност – и ако не го направеха пред вампири, които много трудно би могъл да излъжеш, то никой нямаше и да разбере. Само като си помислих да се опитам да излъжа Неферет и стомаха ми се сви.
Фокусирай се и престани да се мотаеш. Това е важно.
Добре, значи идеята все още се въртеше в главата ми. Време беше да видя дали беше изпълнима. Влязох в Гугъл и написах “частна подготовка в училищата”. Излязоха трилиони резултати. Започнах да ги разглеждам. Исках изключителен и висш клас (не някое от тези “алтернативна академия”, където просто държаха химикали за бъдещи престъпници – ъх) Също така исках стари училище, такива, които са съществували за поколения. Търсех нещо, което е преминало през теста на времето.
Лесно открих Chatham Hall, което беше училището, за което родителите на Афродита говореха. Беше невероятно подготвително училище на Източния Бряг и, боже, изглеждаше богаташко. Излязох оттам. Всяко място, което откачените родители на Афродита одобряваха, не беше нещо, което исках да използвам за модел. Продължих да търся… Ексетер… Андовър… Тафт… училището на Мис Портър ( наистина – хе-хе – това беше името на училището)… Кент…
-Кент. Чувала съм това име преди. – казах на Нала, която се сви върху бюрото, за да ме наблюдава сънливо. Влязох в него. – В Кънектикът е – затова ми е познато. Това е където Шоуни е ходила преди да бъде Белязана. – прегледах сайта, любопитна да видя къде Шоуни бе прекарала първата част от годината си като първокурсник(или третокурсник). Беше хубаво училище – нямаше как да се отрече. Богаташко, със сигурност, но там изглежда имаше нещо, което го правеше по-приветливо отколкото другите подготвителни училища. Може би беше просто защото познавах Шоуни.
Продължавах да преглеждам сайта – и изведнъж се изправих в стола си. – Това е. – измърморих на себе си. – Точно такова нещо ми трябва.
Извадих тетрадката си и химикала и побързах да започна да си пиша бележки. Множество от бележки.

Ако Нала не беше изръмжала в предупреждение щяха да изскоча от кожата си, когато дълбок глас зад мен се обади.
-Изглеждаш напълно погълната от това.
Извърнах се през рамо и замръзнах. О, боже мой!
-Съжалявам, не исках да те прекъсвам. Беше толкова необичайно да видя ученик да пише толкова усилено и продължително отколкото да чатка по копчетата на клавиатурата, така че предположих, че може да пишеш поезия. Разбираш ли, предпочитам да пиша поезията на ръка. На компютър е твърде безлично.
Спри да бъдеш такъв глупак! Проговори! – крещеше ума ми.
-Аз…ъм… не пиша поезия. – боже, това беше направо брилянтно.
-А, добре. От опит глава не боли. Хубаво беше да си поговорим.
Той се усмихна и понечи да се обърне, но устата ми най-накрая бе започнала да работи малко по-точно.
-И аз мисля, че компютрите са безлични. Никога не съм писала поезия, но когато пиша нещо, което е важно за мен обичам да го пиша така. – напълно идиотско, вдигнах химикала си.
-Е, може би трябва да опиташ да пишеш поезия. Звучиш сякаш може да имаш душа на поет. – той задържа ръката си. – Обикновено през тази част на деня идвам тук да дам малко почивка на Сафо. Не съм професор на пълен работен ден защото съм тук само за една учебна година. Водя само два часа, затова имам много свободно време. Аз съм Лорен Блейк, вампир поет-лауреат.
Стиснах лакътя му по традиционния вампирски начин за поздравяване, опитвайки се да не мисля колко топла беше ръката му, колко силна я усетих и колко сами бяхме в празния медия център.
-Знам. – казах. Исках да си изтръгна гърлото. Що за идиотско нещо бях казала! – Имам предвид знам кой си. Ти си първия мъж поет-лауреат, който са назовали за две хиляди години. – осъзнах, че все още стискам ръката му и го пуснах. – Аз съм Зоуи Редбърд.
Усмивката му накара сърцето ми да задумка в гърдите ми.
-И аз знам коя си. – невероятните му очи, толкова тъмни, че изглеждаха черни и бездънни, светнаха палаво. – Ти си първия новак със запълнен Знак, както и единствения вампир, новак или възрастен, който има афинитет към всички пет елемента. Хубаво е най-сетне да се запознаем лице в лице. Неферет много ми е разказвала за теб.
-Наистина? – беше унизително колко пискливо прозвуча гласа ми.
-Разбира се. Тя е изключително горда с теб. – той кимна към празното място до мен. – Не искам да прекъсвам работа ти, но все пак имаш ли нещо против да седна до теб за малко?
-Не, няма проблем. Имам нужда от почивка. Мисля, че задника ми заспа. – О, Боже, убий ме сега!
Той се засмя.
-Добре тогава, искаш ли да станеш докато аз седя?
-Не, аз ще.. ъх… просто ще се размърдам. – и след това ще се изхвърля през прозореца.
-Ако не е твърде лично, мога и да попитам над какво толкова усилено работиш?
Добре, трябваше да мисля и да говоря. Бъди нормална. Забрави, че той беше най-красивия и спиращ сърцето мъж, до който бях така близо, през целия ми живот. Професор в училището. Просто още един учител. Това беше. Да бе, сигурно. Просто някой си учител, който изглеждаше като мечтата на всяка жена за Перфектния мъж. И наистина имах предвид мъж. Ерик беше готин и хубав, и много як. Лорен Блейк беше цяла друга вселена. Напълно извън граниди, невероятно секси, вселена, до която нямах достъп. Сякаш ме виждаше като нещо повече от хлапе де… Моля ви. Аз съм на шестнадесет. Добре, почти седемнадесет, но все пак… Той беше поне двадесет и една и нещо… Просто беше мил. По-вероятно беше просто да искаше да види Знаците ми отблизо. Можеше да прави проучване за високо объркващите си поеми относно…
-Зоуи? Ако не искаш да кажеш над какво работиш, няма проблем. Наистина не исках да те притеснявам.
-Не! Всичко е наред. – поех си дълбоко въздух и се стегнах. – Съжалявам – предполагам, че все още мислех за проучването си. – излъгах, надявайки се, че беше достатъчно млад вампир, за да не притежава невероятните сили на детектор на лъжата, които другите професори притежаваха. После казах без да мисля. – Искам да променя Дъщерите на Мрака. Мисля, че се нуждаят от основа – някои ясни правила и граници. Не просто, за да се присъединиш, но и да има стандарти вътре. Ще имаш възможност да бъдеш колкото голям тъпак си искаш и все пак да имаш привилегията да бъдеш Дъщеря или Син. – замлъкнах и усетих как лицето ми става топло и червено. За какво по дяволите бърборех? Сигурно звучах като идиота на училището.
Но вместо да ми се присмее или по-лошо – да каже нещо снизходително и да се изнесе, той изглежда обмисляше казаното.
-И какво си намислила? – попита той.
-Ами, харесва ми начина, по който това училище на име “Кент” управлява групите на учениците си. Виж, - кликнах върху линка и прочетох от текста. – Старшият съвет и системата на префектите е интегрална част от живота в Кент. Тези ученици са избрани за лидери дават клеква да бъдат модели за подражание и да ръководят всички аспекти в ученическия живот в Кент. – използвах химиала си да посоча екрана на компютъра. – Виждаш ли, има няколко различни Префекти и те са избирани от съвета всяка година чрез гласуване на учениците и на факултета, но финалния избор е на Директора – който в случая е Неферет – и старшия Префект.
-Който си ти. – каза той. Почувствах как се изчервявам. Отново.
-Аха. Казва се и че всеки Май се избира нов съвет за следващата година и има голяма служба, която организира празненството. – усмихнах се и казах повече на себе си, отколкото на него. – Звучи като нов ритуал на Никс, който тя би одобрила. – докато изричах думите усетих дълбоко в себе си правотата им.
-Харесва ми. – каза Лорен. – Мисля, че е наистина добра идея.
-Наистина? Не го казваш просто така?
-Има нещо за мен, което трябва да знаеш. Аз не лъжа.
Взрях се в очите му. Изглеждаха бездънни. Седеше толкова близо до мен, че можех да усетя топлината на тялото му, което ме накара да подтисната тръпката от внезапното увлечение по забранения плод.
-Е, благодаря тогава. – казах внимателно. Чувствайки се изведнъж смела, продължих. – Искам Дъщерите на Мрака да станат нещо повече от просто социална група. Искам да дават пример – да правят правилно нещата. Така че си помислих, че всеки от нас трябва да се закълне да пази петте идеала, представляващи петте елемента.
Веждите му се повдигнаха.
-Какво имаш предвид?
-Дъщерите и Синовете на Мрака трябва да положат клетва да бъдат честни за въздуха, верни за огъня, мъдри за водата, съпричастен за земята и искрен за духа. – завърших, без да гледам в бележките си. Знаех петте идеала със сърцето си. Затова го гледах в очите. Той не каза нищо за момент. После бавно протегна ръка и прокара пръст по линията на татуировката ми. Исках да потреперя от докосването му, но не можех да мръдна.
-Красива, интелигентна и невинна. – прошепна той. После невероятния му глас издекламира. – Най-прекрасната част на красотата е тази, която никоя картина не може да пресъздаде.
-Много съжалявам, че ви прекъсвам, но наистина трябва да прегледам следващите три книги от серията на Професор Анастасия.
Гласът на Афродита пречупи магията между мен и Лорен и почти ми докара сърдечен удар. Всъщност, Лорен беше почти толкова стреснат колкото и аз се чувствах. Той си дръпна ръката от лицето ми и бързо се насочи към тезгяха. Аз седнах на мястото си в стола, опитвайки се да изглеждам наистина заета драскайки по бележките си (което си беше всъщност наистина драскане). Дочух, че Сафо се върна и пое проверяването на книгите на Афродита от Лорен. Можех да чуя как той си тръгва и сякаш не можех да се въздържа, се обърнах и го погледнах. Той вървеше към вратата без да ми обръща абсолютно никакво внимание.
Но Афродита се взираше право в мен със злонамерена усмивка върху перфектните й устни.
Е, по дяволите.

_________________
Вярвам, че въображението е по-могъщо от знанието...
...че митът е по-могъщ от историята...


...и че мечтите са по-силни от фактите!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://fenprevodi.bulgarianforum.net
~Daughter of the night~
Преводач
avatar

Брой мнения : 32
Join date : 01.01.2010
Age : 26

ПисанеЗаглавие: Re: Дома на Нощта/втора част/: Предадена [ПРЕВОД]   Съб Яну 02, 2010 11:06 pm

Глава четвърта

Исках да разкажа на Стиви Рей за случилото се с Лорен, за това че Афродита ни спипа, но не ми се щеше да го правя пред Деймиън и Близначките. Не че не ми бяха приятели, напротив, но имах прекалено малко време, за да го осмисля, а и мисълта за трима им, говорейки като луди за това, ме разколебаваше. Особено след като Близначките бяха преработили училищните си разписания, за да се включат в клуба му по поезия, където свободно можеше да се каже, че прекарваха целия час просто взирайки се в него. Съвсем щяха да полудеят ако има кажех какво беше станало. ( Плюс това, беше ли станало нещо? Имам предвид, човека просто докосна лицето ми.)
-Какво ти е? – попита Стиви Рей.
Вниманието, което четиримата бяха насочили към салатата на Ерин, опитвайки се да разберат дали там има косъм или това е просто едно от онези странни неща от парчето целина, се насочи към мен.
-Нищо. Просто си мисля за ритуала на Пълнолунието в събота. – погледнах приятелите си. Те ме гледаха така сякаш напълно повярваха, че ще измисля нещо и няма да се издъня жестоко. Искаше ми се да имам тяхната увереност в мен.
-Какво мислиш да правиш? Реши ли? – попита Деймиън.
-Мисля, че да. Всъщност, какво мислите за тази идея… - разказах им за цялата работа със Съвета и Префектите и осъзнах на половината от обяснението, че това наистина звучеше като много добър план. Завърших с петте идеала, които бяха сходни с елементите.
Никой не каза нищо. Тъкмо бях започнала да се притеснявам когато Стиви Рей ме прегърна с една ръка и ме притисна силно.
-О, Зоуи! Ти ще бъдеш невероятна Върховна Жрица!
Деймиън гледаше замислено и гласът му прозвуча смахнато очарователен.
-Чувствам се като в двореца на велика кралица.
-Или ти просто си велика кралица. – добави Шоуни.
-Нейно Величество Деймиън … хе-хе. – изкикоти се Ерин.
-Ей, вие… - предупреди ги Стиви Рей.
-Съжаляваме. – заедно отвърнаха Близначките. – Просто беше толкова трудно да устоим… - добави Шоуни. – Но сериозно, обожаваме идеята!
-Аха, звучи като перфектен план да държиш вещиците надалеч.
-Е, това е другото нещо, за което исках да говоря с вас, хора. – поех си дълбоко въздух. – Мисля, че седем е добро число за Съвет. По този начин е прилична големина, а и е невъзможно
да има равен резултат при гласуване. – те кимнаха. – Така че всичко, което прочетох… не само за Дъщерите, но за водачеството на ученическите групи като цяло… казва се, че членовете на Съвета са от по-високите класове. Всъщност, Старшият Префект, който в случая съм аз, е, ами, от най-големите, а не новак.
- Повече ми харесва титлата третокурсник. Звучи по-възрастно. – отбеляза Деймиън.
-Както и да го наречем все ще е ненормално, че сме толкова млади. Това значи, че се нуждаем от двама по-възрастни за Съвета, заедно с нас.
Настъпи пауза и после Деймиън проговори:
-Номинирам Ерик Найт.
Шоуни извъртя очи. Ерик каза:
-Добре, колко пъти трябва да ти го обясняваме – момчето не е от твоя отбор. Той харесва цици и вагини, те пениси и ану…
-Спри! – със сигурност не исках да слушам повече по въпроса. – Мисля, че Ерик Найт е добър избор и не защото ме харесва или, е…
-Момичешки части? – предложи Стиви Рей.
-Да, момичешки части срещу момчешки части. Мисля, че имаме качествата, от които се нуждаем. Той е талантлив, харесван и е наистина добро момче.
-И той си пада невероятно… - започна Ерин.
-…красив. – довърши Шоуни.
-Истина е. Но ние определено няма да предлагаме членство заради външен вид.
Шоуни и Ерин се намръщиха, но не понечиха да спорят с мен. Те не бяха всъщност плиткоумни. Само малко.
Поех си дълбоко въздух.
-Мисля, че седмия член на Съвета трябва да е един от по-възрастните от вътрешната група на Афродита. Това е в случай, че някой от тях пожелае да се присъедини към Съвета.
Този път не последва очакваната тишина. Ерин и Шоуни, както обикновено, проговориха едновременно:
-Една от адските кучки!
-По никакъв проклет начин!
Деймиън проговори докато Близначките си поемаха въздух, за да извикат отново.
-Не виждам как това би било добра идея. – Стиви Рей изглеждаше подтисната и си чоплеше устната.
Вдигнах ръка и бях доволна(и изненадана), че не наистина млъкнаха.
-Не взех Дъщерите на Мрака, за да започна война в училище. Взех ги защото Афродита беше гаднярка и трябваше да бъде спряна. Сега, когато аз съм начело, искам Дъщерите на Мрака да бъдат група, принадлежността към която да е чест. И нямам предвид просто малка групичка от хора, както когато Афродита беше лидер. При Дъщерите и Синовете на Мрака ще е трудно да влезеш и ще бъде подбор. Но не само приятелите на настоящия лидер ще имат правото да са в нея. Искам Дъщерите и Синовете на Мрака да бъдат нещо, с което всички да се гордеят и мисля, че като позволяваме на някой от старата група да бъде в моя Съвет, мисля че ще изпратим правилното съобщение.
-Или ще си вкараш усойница в леглото. – тихо каза Деймиън.
-Поправи ме ако греша, Деймиън, но не са ли змиите силно свързани с Никс? – казах бързо, следвайки интуитивното чувство, което ме подтикваше. – Не са ли придобили лоша репутация защото в историята те са били символи на женската сила и мъжете са искали да отнемат тази сила от жените и да я превърнат в нещо отвратително и страшно вместо това?
-Не, права си. – каза той неохотно. – но това не означава, че пускането на някой от бандата на Афродита в нашия Съвет е добра идея.
-Виждаш ли, това е целта. Не искам да бъде точно нашия Съвет. Искам да бъде нещо, което ще стане традиция в училището. Нещо, което ще остане след нас.
-Значи имаш предвид, че ако никой от нас не премине през Промяната, основавайки този нов вид Дъщери на Мрака, ще бъде сякаш сме преживели. – каза Стиви Рей и можех да забележа, че е привлякла интереса и на останалите.
-Точно това имам предвид – въпреки че не бях го осъзнала досега. – побързах да кажа.
-Е, харесва ми тази част, въпреки че нямам намерение да си изкашлям собствените си дробове. – каза Ерин.
-Разбира се, че няма, сестро! Това е твърде непривлекателен начин да умреш!
-Изобщо не ми се мисли, че няма да мина през Промяната. – добави Деймиън. – но ако – ако нещо ужасно се случи с мен ми се нещо от мен да остане да живее в училището.
-Можем ли да имаме плоча? – попита Стиви Рей и забелязах, че изведнъж тя изглеждаше необичайно бледа.
-Плоча? – нямах си наидея за какво говореше тя.
-Аха. Мисля, че трябва да имаме плочка или нещо, което съдържа имената на… на… как ги нарече?
-Префекти. – отвърна Деймиън.
-Аха, префекти. Плочката, или каквото и да е, може да съдържа имената на всеки ученик от Съвета от всяка година и ще бъде изложено на показ веднъж завинаги.
-Аха. – каза Шоуни, усмихвайки се на идеята. – Но не просто плоча. Трябва ни нещо по-яко от просто обикновена стара плоча.
-Нещо, което е уникално – като нас. – добави Ерин.
-Отпечатъци на ръце. – предложи Деймиън.
-Хъ? – възкликнах.
-Нашите отпечатъци са уникални.Защо не направим циментови отливки на ръцете си и да си напишем имената под тях. – обясни Деймиън.
-Като звездите от Холивуд! – възкликна Стиви Рей.
Добре, беше малко странно, което значеше, че няма как да не я харесам. Идеята беше като нас – уникална – готина – и малко лепкава.
-Мисля, че отпечатъците на ръцете са отлична идея. И знаете ли къде е перфектното място за тях? – те ме погледнаха със светналите си, щастливи очи, притеснението им относно един от присъединяването на един от приятелите на Афродита, както и непрестанния страх от изненадваща смърт, която всички носехме със себе си – всичко това беше забравено. – Тротоара е перфектното място.
Звънеца би, привиквайки ни в час. Помолих Стиви Рей да каже на учителя ни по испански, професор Гарми, че отивам да видя Неферет, така че ще закъснея. Наистина исках да й кажа идеите си, докато бяха все още пресни в ума ми. Нямаше да отнеме много – щях само да й кажа основното и да видя дали й харесва посоката, в която вървях. Може би… може би ще я помоля да дойде на ритуала по случай Пълнолунието в Събота, за да присъства, когато обявявам новия избирателен процес за членство на Дъщерите и Синовете на Мрака. Мислех си колко нервна щях да бъда ако Неферет беше там, гледайки ме да извиквам кръг и да водя собствения си ритуал и си казвах строго, че трябва да се отърва от тези притеснения… това щеше да бъде най-добре за Дъщерите на Нощта – ако Неферет беше там да покаже подкрепата си относно новите ми идеи и…
-Но точно това видях! – гласът на Афродита, идващ от полузатворената врата на класната стая на Неферет, прекъсна мислите ми и ме накара да спра рязко. Звучеше ужасно – страшно разтроена и може би дори уплашена.
-Ако зрението ти не е по-добре от това може би ще е най-добре да престанеш да споделяш какво си видяла с останалите. – тихият глас на Неферет беше тих, студен и твърд.
-Но, Неферет, ти пожела! Всичко, което направих беше да ти кажа какво видях!
За какво говореше Афродита? О, по дяволите. Дали беше изтичала при Неферет относно това, че бе видяла Лорен да докосва лицето ми. Огледах се в пустия коридор. Трябваше да се махна оттук, но по никакъв начин не можех да напусна ако тази кучка говореше за мен – въпреки че не изглеждаше Неферет да й повярва, каквото и да й кажеше. Така че вместо да си тръгна (като умно момиче), се приближих бързо и тихо до сенките на ъгъла близо до отворената врата. И след това, мислейки бързо, свалих една от кръглите си сребърни обеци и подадох ухо на ъгъла. Бях идвала и си отивала от кабинета на Неферет често – не беше съвсем безсмислено да дойда и да си потърся изгубената обеца около вратата й.
-Знаеш какво искам да направиш? – думите на Неферет бяха толкова пълни с гняв и сила, че можех да ги усетя как пълзят по кожата ми. – Искам да се научиш да не говориш за неща, които са съмнителни. – думата изплющя докато я казваше. Дали говореше за слуха относно Лорен и мен?
-Просто исках да знаеш. – Афродита бе започнала да плаче и думите й излизаха през хлиповете й. – Помислих си, че можеш да направиш нещо да го спреш.
-Може би ще е по-добре за теб да мислиш така, защото заради егоистичните ти действия в миналото, Никс си прибира силата ти защото не разполагаш повече с благоразположението й и това, което виждаш сега са фалшиви картини.
Никога не бях чувала тази жестокост, която изпълваше гласа на Неферет. Дори не звучеше като нея и ме изплаши начина, по който ми беше толкова труден да я разпозная. Деня, в който бях Белязана претърпях инцидент преди да постъпя в Дома на Нощта. Докато бях в безсъзнание претърпях извън телесно преживяване, което завърши със среща с Никс. Богинята ми каза, че имала специални планове за мен и след това целуна челото ми. Когато се събудих, Знака ми беше запълнен. Имах силна връзка с петте елемента (макар че осъзнах това по-късно) и имах някакво странно вътрешно чувство, което ми казваше какво казвам или правя относно определени неща – и понякога ми казваше много ясно да си държа устата затворена. В момента вътрешното чувство ми казваше, че гнева на Неферет беше погрешен дори да е в отговор на злобната клюка на Афродита относно мен.
-Моля те, не казвай това, Неферет! – изхълца Афродита. – Моля те, не казвай, че Никс ме е отхвърлила!
-Не трябва да ти казвам нищо. Потърси в душата си. Какво ти казва тя?
Ако Неферет беше казала думите нежно щеше да бъде все едно мъдър учител, или свещеник, каращ някой, който е тръгнал в грешна посока да погледне в себе си и да търси, да поправи проблема. Но гласът на Неферет беше студен, подигравателен и жесток.
-Каз…казва ми, че съм… аз съм направила грешки, но не и че Богинята ме мрази.
Афродита плачеше толкова силно, че беше все по-трудно да я разбера.
-Тогава виж по-добре.
Риданията на Афродита станаха още по-мъчителни. Не можех да слушам повече. Оставяйки обецата си, послушах вътрешния си глас, който ми казваше да се махам веднага оттам.

_________________
Вярвам, че въображението е по-могъщо от знанието...
...че митът е по-могъщ от историята...


...и че мечтите са по-силни от фактите!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://fenprevodi.bulgarianforum.net
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Дома на Нощта/втора част/: Предадена [ПРЕВОД]   

Върнете се в началото Go down
 
Дома на Нощта/втора част/: Предадена [ПРЕВОД]
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Неофициални преводи на любимите ни книги! :: Преводи :: П.С Каст & Кристин Каст-
Идете на: